На тях дължим мира

Неделната утрин е слънчева, но навън е студено и малко след като излизам от вкъщи, се чудя дали не сглупих, че отивам на помена за загиналите войниците от моя лондонски квартал.

Под лъчите на ноемврийското слънце дърветата покрай улицата са се нагиздили с най-ярките си цветове.

Като влизам в кварталната църква, съм впечатлен от многото хора вътре. Млади и стари, мъже и жени, с ежедневни якета, официални костюми и униформи. Стоя прав, защото всички места са заети.

Прозорците до мен са украсени с хартиени макове. Макове, цветя и знамена виждам около свещениците и певците от хора.

Службата е по-кратка от обичайното. Тя завършва с изнасяне на знамената. Разбирам, че това са войнишки знамена, както и знамена на младежки и детски организации от квартала.

Знаменосците - старци, възрастни и деца - се насочват към войнишкия паметник в непосредствена близост до църквата. Ние вървим след знамената.

Около паметника отново усещам студа. Следва 2 минути мълчание в почит на загиналите през войните жители на квартала. Само вятърът шуми в листата на дърветата покрай пътя.

Мъжете са свалили шапки, а млад военен до мен се е изпънал. Дясната си ръка е вдигнал за почит.

Сещам се за мъжете на снимките в църквата. Цяла година в църквата се сменяха снимки на загинали от квартала по време на Първата световна война. Всеки месец нови снимки с архивни данни за всеки човек от тях: офицери и войници, богати и бедни, с деца и семейства или ергени.

Заради снимките в църквата през миналата година, често си мисля, докато чакам влака на кварталната викторианска гара, за войниците, които като мен са стояли на същия перон на път за фронта. Давам си сметка, че някои повече не са видели гарата. Същата тази стара гара, от която взимам влака всеки ден сто години по-късно.

Думата взима местният депутат. Той има осанката на Чърчил и силен глас. Говори точно една минута, без да чете.

Казва, че днес жителите на квартала почитат всички загинали, мъже и жени, от всички войни и без значение на армия и кауза. После издекламирва епитаф от времето на древна Спарта:

Когато се върнете вкъщи разкажете за нас, ние дадохме нашето днес за вашето утре.

Думите на депутата ме връщат към една история. Хората запяват химна “Господ да пази кралицата”, а аз си мисля за въпросната история.

Преди време открих журналистически репортаж от Лондон, публикуван през 1915 г. в американски вестник. Репортажът беше посветен на български доброволци в британската армия през Първата световна война.

При започването на Първата световна война през 1914 г. българската колония в Лондон е малка. Българските мъже се записали, подобно на английските си съседи, като доброволци и поели към фронта срещу Германия.

През 1915 г. България влиза във войната на страната на германците и българите в британската армия били върнати обратно в Лондон от съображения за сигурност. Журналистът описваше тяхното объркване от промяната на събитията и края на участието им във войната.

Дали някои от българските доброволци в британската армия са загинали на западния фронт? Дали някой от завърналите се от фронта български доброволци е бил жител на моя лондонски квартал?

Скоро кварталният паметник е окичен с цветя и съседите ме подканят да се връщаме в църквата за чай.

Днес почетохме загиналите през всички войни, без значение на пол, националност и убеждения. Почетете ги и вие. Днешният мир в Европа дължим на всички тях!