Пламен Дойнов и Европейското училище по изгнание

Пламен Дойнов споделя: „Не помня кога и как написах това стихотворение. Помня смътно защо го написах. Заради усетената невъзможност да избягаш днес, където и да е. Никой не може да те заточи никъде. И най-далечното място изглежда усвоено и достъпно. Светът изчерпа местата си за бягства, за изгнания. Друго си е било някога – големите държави са натирвали в далечни и близки колонии всички, които са разваляли имперската хармония. Просто са ги премествали там, където могат да ги забравят, да ги няма.

Днес всеки може да бъде навсякъде. И колкото и да се опитва да избяга или някой някъде да го запрати, пак ще се задържи в глобалното полезрение и завръщането му трябва да бъде очаквано, защото просто е тук, на този свят, около нас.

Днес всички са като българи. Където и да се махнат, пак при себе си остават.“

ЕВРОПЕЙСКО УЧИЛИЩЕ ПО ИЗГНАНИЕ

Тук никой няма име. То е легион. В наблъсканите спални на училищния пансион прииждат всякакви отличници и калпазани, от европейските провинции събрани. Тук всеки зубри сам езика на отсъстващата слава: да си отиде и да стане друг, да се забрави, да срича азбуката на изчезването, да мълви урока по сбогуване (без да кърви), прилежно да дочита последните глави на всяка приказно патриотична книга, към най-изящното изгнание да се издига, да знае наизуст „Прощавай, роден край“, докато помни: краят няма край…

Като красиви риби немите ни гласове се борят в аквариума на училищния ни прозорец:

– Понеже Англия не иска тук такъв боклук – Австралия ме чака. – Понеже Франция желае мир – да хващам пътя за Гвиана. – Понеже Португалия отрепки не търпи – ритник към Мозамбик. – Понеже във Русия всичко е възможно – Сибир ще ме покрие като рана.

Тук всеки сам се научава: да не сънува Лондон, да не страда по Париж, да не мечтае Лисабон, да не предвкусва Петербург… За София – да не говорим… И ето – мен не сочи никой и не казва: Виж. Умея да изчезвам в сън на Батенберг или Кобург.

Тук аз съм златният отличник на класа – когато кажат, мен ме няма на часа. Понеже съм си българин и няма накъде (без никакви колонии, затворено море), аз ставам гениалният изгнаник на Европа, изобретявам на изчезването си потопа: И мен ме няма – отпътувам в мътното начало, напускам моето опустошено тяло и някъде далеч от себе си, на остров от забрава аз основавам най-самотната тропическа държава.

Пламен Дойнов

Пламен Дойнов (1969) е поет, драматург и литературен историк. Автор на книги с поезия, между които „Висящите градини на България“, „Мистификации“, „Истински истории“, „София Берлин“. Книгата му „Кафепоеми“ е преведена във Франция и Унгария. Доцент в Нов български университет, доктор на науките, редактор в седмичника „Литературен вестник”. Публикувал е девет тома с изследвания, сред които „Българският соцреализъм: 1956, 1968, 1989“, „Българската поезия в края на ХХ век“, „Алтернативният канон: Поетите“ и др. За поезията си е носител на наградите „Николай Кънчев“ (2012) и „Иван Николов“ (2004; 2012) , за драматургията си – на „Иван Радоев“ (2001) и „Аскеер“ (2006), за изследванията си – на „Христо Г. Данов“ (2012) и „Иван Радославов и Иван Мешеков“ (2015). Отличен е и с унгарския Златен кръст за заслуги в областта на културата.

Снимка: Весела Кучева

Материала подготви Петя Хайнрих

Рубриката се осъществява със съдействието на сп. НО ПОЕЗИЯ.

Прочете също какво Пламен Дойнов споделя за Лондон.