Надежда Радулова: Четвъртият ров
И всички живи съюзиха се срещу смъртта – в „Четвъртият ров“ на Надежда Радулова от наскоро излязлата и отличена стихосбирка „Когато заспят“ (Жанет 45, 2015) звучат класически мотиви сред зрелищна телесност. Поне три колони крепят това стихотворение, три трудни пътеки за приближаване към него: поемата “And death shall have no dominion” на Дилън Томас; поезията на Т. С. Елиът, например “The Love Song of J. Alfred Prufrock”, също “The Waste Land” и „Ад“ на Данте.
По Данте, Елиът, Дилън Томас
И всички живи съюзиха се срещу смъртта – отказаха телата си да дават под наем на съня, под наем на краткото следобедно умиране, на дългото, любовното, умиране върху поляната, където пиниите хвърлят ръкописните си сенки и където прелита птица, пропълзява гущер – падат знаци за дъжд, за болест, за война. И всички живи съюзиха се срещу смъртта – повярваха, че може безнаказано да се прекъсва стареенето, гниенето. И не с гадателски и жречески ръце, ала с онези същите, с които в ужас от растежа на мъртвото, изрязват ноктите си, стържат петите си, отделят всеки ден парчета от втрупеното си вътре, окосяват пред домовете си високата трева. И всички живи съюзиха се срещу смъртта – машинописката се връща у дома; малко след пет чиновникът пристига. За миг по схванатите гърбове полепват трохите на следобедното слънце, но и те угасват в отворената върху масата консервна кутия; после е ред на умивалника, на крана, който отмива лепкавата тиня и прокапва след акта едва-едва… И всички живи съюзиха се срещу смъртта – какви ще са децата на света, родени от гъбите по дъното на умивалника – не по-големи от кукувичите яйца, или от лишеите по кожата, последен и далечен спомен за растителност; или деца от черни и цветни метали, деца от желязо, километри меко, готово за коване желязо… Какви ще са децата на света? И всички живи съюзиха се срещу смъртта – а аз стоя отсам вратата, гледам ги – нито мъж, нито жена – от сбръчканите ми гърди извират не сълзи, а Стикс и Темза. Две змии се опитват да изпълзят от мен – увиват мокрите си плитки около нажежения ми глас и хапят, хапят, но не намират изход. Пуста е земята и непригоден е предметът, на който е дадена душа. И всички живи съюзиха се срещу смъртта. Надежда Радулова Из „Когато заспят“ (Жанет 45, 2015)Надежда Радулова (1975, Пазарджик) е писателка, редакторка и литературна преводачка. Авторка е на пет поетически книги („Онемяло име“, „Алби“, „Памук, стъкло и електричество“, „Бандонеон“, „Когато заспят“), на книгата за деца „Чудна азбука“, както и на изследването „Литературни палимпсести: Хилда Дулитъл, Джийн Рис, Марина Цветаева“. Носителка е на наградите за поезия „Иван Николов“ и „Николай Кънчев“, както и на наградата за литературен превод от английски език „Кръстан Дянков“.
Илюстрация: Свобода Цекова Материала подготви Петя Хайнрих Рубриката се осъществява със съдействието на сп. НО ПОЕЗИЯ. Прочетете също какво Надежда Радулова казва за Лондон.
