Мисия Лондон на Алек Попов

Светлозар Желев представя Алек Попов специално за Разходки из Лондон Каквото и да се каже за Алек Попов и неговия разностранен талант, ще бъде недостатъчно. Майстор на краткия разказ, на абсурдизма, на фантастичните истории, на реализма, на смеха, на сатирата, на иронията и самоиронията, автор на два сборника с есета и на едни от най-обичаните романи в българската литература – „Мисия Лондон”, „Черната кутия” и „Сестри Палавееви”. Най-превеждания български писател, получил почти всички български литературни награди, и най-голямата – наградата на читателите. Един от най-обичаните и уважавани български съвременни писатели в страната и в чужбина. Накратко за неговите романи. Два от тях – „Мисия Лондон и „Черната кутия” са издадени в Англия, един от  най-хубавите подаръци, които може да направите на англоезичните си приятели. След тях, българите ще им бъдем много по-познати и симпатични. Може би единствено „Бай Ганьо” на Алеко Константинов и разказите на Йовков и Елин Пелин са успели да изкарат наяве най-лошите страни на българската душевност, но симпатично, самоиронично, дълбоко, сатирично, леко и истински, без да заклеймяват, без да съдят, без да порицават. Но в опит да възпитават, да посочват, да запознават. Тези романи не са хулителски, напротив. Те са истински и живи, като българина и „Бай Ганьо” в него. Този, който трябва да изкараме от нас, от кръвта и гените ни. Можем. И Алек Попов говори точно за това. Самоиронията е една от най-великите и трудни неща, достойнства на истински силния, осмислен, надскочил дребните ежедневности и неприятни лични качества, уверен в себе си, отстояващ разбиранията си и преодоляващ всички проблеми, човек. Алек Попов прави един истински реквием на самоиронията, изтъквайки и надсмивайки над нещата, от които се борим самите ние да избягаме, и така издига цялата ни нация в очите на чужденците. Това е моя лична гледна точка, не ангажирам никого. Но препоръчвам и съм уверен, че вашите англоговорящи писатели ще харесат тези книги, забавни, смешни, метафорични и хиперболизиращи, но докосващи и човешки. Подарете ги, споделете ги с тях. Откъс от романа “Мисия Лондон” публикуваме по-долу с разрешение на автора. Прочетете тази книга, подарете я на приятел. На български или на английски език. Светлозар Желев е директор на Националния център за книгата към НДК, бивш главен редактор на литературното списание “ГРАНТА България”, издател, блогър, читател.

МИСИЯ ЛОНДОН

АЛЕК ПОПОВ

(ОТКЪС ОТ РОМАНА)

Тази история е изцяло продукт на въображението. Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.

Авторът Алек Попов, 2001

1.

        Коста Баничаров седеше във вътрешния двор на къщата на Хайд Парк Гейт и броеше самолетите, прелитащи над Саут Кензингтън.  Беше меко пролетно утро с непостоянна облачност.  Форзицията в ъгъла на двора ярко цъфтеше.  Коста Баничаров седеше на стълбите, бос, по дънки и потник.  До крака му имаше полупразна бутилка "Бекс", а между пръстите му догаряше забравена цигара.  Самолетите прелитаха приблизително на всеки две минути.  Грохотът на двигателите им се влачеше дълго след като отминат, докато се слее неусетно с шума на новите прииждащи машини.  Беше изброил повече от двадесет.  Звукът им напомняше прибоя на море.  Прозорците на къщата зееха.  Течението довяваше ухание на стари фасове.  Тънките пердета се мятаха като воали на пияна актриса.  В трапезарията на първия етаж още личаха следите от снощния гуляй.  Наближаваше единайсет, но Коста не бързаше да разтребва.  Имаше цял следобед на разположение.

            Междувременно бяха минали още три самолета.

            Настойчив звън го изкара от блаженото равновесие. Отначало Коста си рече, че няма сила, която да го накара да отвори.  После омекна, съзнавайки, че подобни настроения са грешни и вредни за трудовата му биография.  Натика фаса в процепа между плочките и неохотно се надигна.  Зашляпа през фоайето.  Грамадното кристално огледало неприязнено отрази мършавата му фигура и побърза да я изхвърли извън пределите на позлатената си рамка.  Последваха нови, кратки и резки позвънявания.

            - Сега, сега - измърмори Коста и добави наум: - Да ти го начукам!

            На прага стърчеше висок мрачен господин със зеленикав шлифер, с куфар в ръка.  Зад гърба му едно черно лондонско такси правеше сложни маневри, за да се измъкне от тясната уличка.  Няколко секунди двамата се изучаваха подозрително.

            - Кого търсите? - попита Баничаров на български.

            Повяхналото лице на господина се оживи от кисела усмивка.

            - Аз съм новият посланик - рече той и се втренчи в босите му нозе. - А вие кой сте?

            - Ами, аз такова... - заекна Коста. - Аз съм готвачът.

            "Бившият готвач!", прониза го болезнено предчувствие.

            - Много добре - кимна посланикът. - Мога ли да вляза?

            Коста се отдръпна механично; лъхна го необясним хлад, когато мъжът мина покрай него.  Плахата надежда, че това е някаква дебелашка шега, скроена от българските имигранти, с които напоследък се бе сближил, започна да се изпарява.  Мъжът остави куфара си на пода, огледа се и гнусливо повдигна вежди.  Готвачът почувства, че трябва да каже нещо, преди онзи да го е казал.

            - Очаквахме ви след два дни - рече той с лек укор.

            - Личи си - язвително подхвърли посланикът, като надзърна в трапезарията.

            - Ако знаехме, че идвате днес... - поде готвачът.

            - Промених плановете си - прекъсна го другият.

            "Тогава се сърди на себе си, тъпако!", помисли си Коста Баничаров.

            За всички тия години, прекарани край трапезите на големците, готвачът беше развил особен психологически нюх.  Той тутакси надуши, че новият му шеф спада към обширното и богато разклонено семейство на административните кретени.  Но имаше и нещо друго, нещо отвъд стъкления му глупашки поглед,  което го правеше непредсказуем и опасен.  Изведнъж Коста си даде сметка, че тоя тип възнамерява да се засели тук.  Нещо повече, сега това беше неговото жилище, а той - Баничаров щеше да му слугува.  Това му се стори безкрайно несправедливо.

            Малкият син на Баничаров изпълзя нагоре по стълбите, които водеха към сутерена, обитаван от семейството на готвача.  Хлапакът беше измамил бдителността на майка си , което го караше да тържествува.  Гъгнейки си нещо свое, детето се изправи и чевръсто затопурка към масичката под огледалото.  Върху нея се мъдреше една крехка вещ, която отдавна дразнеше първичните му инстинкти.  Баничаров беше тренирал разни спортове на младини, но с времето беше загубил предишната си пъргавост.  Малчуганът се вкопчи в ръба на масичката и рязко я наклони.  Порцелановата кошничка, заведена под инвентарен номер 73, се разби на пода с апокалиптичен звън.

            - Тък-тък! - избърбори весело малкият.

            - Ще ти дам аз едно "тък-тък"! - изръмжа Коста Баничаров, като сподави инстинктивния си порив да го перне по тиквата.

            Посланикът го гледаше с отровена физиономия.

            - Детска му работа - измънка неубедително готвачът.  Грабна детето под мишница и се надвеси през перилото.

            - Норке! - извика той.

            Отговор не последва.

            - Нооорке! - повтори той - Ела веднага!

            - Заври си го в дрисливия задник! - обади се дрезгав глас.

2.

            Кметът на Провадия развъртя енергично крановете на топлата и студената вода и се остави душа да го облее от глава до пети.  Водата плющеше в широкото му татарско лице, биеше по мощните му рунтави гърди и се стичаше с весели подскоци по титаническото му шкембе.  Кметът на Провадия се чувстваше превъзходно, въпреки тънката пелена на сутрешния махмурлук, която все още обгръщаше мозъка му.  Изпълваше го съзнание за изпълнена мисия.  Беше посетил този тайнствен и далечен остров, който навремето бе владял половината свят.  Беше разгледал дворците и магазините.  Беше опознал положението на народа.  Беше си направил съответните изводи и можеше смело да каже, че вече има представа за състоянието на реформата в тази развита западна страна.  Беше доволен, че не е загубил ума си пред блясъка и суетата на Оксфорд стрийт.  Но още по-доволен бе, че си заминава днес за родната Провадия - град със славно минало и плодородна земя.

            - Ола-ла! - провикна се той с цяло гърло. - Ла-ла-лаааа!

            Водата шуртеше от всички страни като водопад и създаваше у кмета усещане за безметежност и душевна пълнота.  Постепенно мътилката в главата му се разреждаше и добиваше кристална яснота.

            - Лалаа-лала-лала-лалаа! - продължи да си припява той, сапунисвайки интензивно късата си прическа.

            Той не забеляза и не можеше да забележи тънкия мокър език, който се плъзна под вратата на банята и бавно започна да се просмуква в мокета.

            Посланикът взе куфара си и се запъти към втория етаж, без да отрони дума.  Съдейки по зеленикавото му лице, Коста Баничаров заключи, че магията на любовта от пръв поглед не се е състояла.  Перспективите изглеждаха още по-мрачни.

            Беше стигнал до средата на стълбата, когато спря и се ослуша.

            - Там има някой - рече посланикът, сочейки с пръст нагоре.

            - А, господин кметът... - отвърна готвачът; по тонът му можеше да се предположи, че става дума за домашен любимец, който обитава резиденцията от незапомнени времена.

            Малчуганът се извиваше в ръцете му с неподозирана сила, дереше и хапеше.  Той го стисна още по-здраво и процеди шепнешком:

            - Лайненце непрокопсано, на майка си се метнало!

            - Кмет?! - неспокойно изрече посланикът.

            - Кметът на град Провадия - уточни готвачът с известно съчувствие.

            - И как е попаднал тук... този човек от Провадия? - гнусливо се осведоми онзи.

            - Настаниха го - рече Баничаров. - Нямало място в хотела. Днес си заминава.

            Посланикът не каза нищо.  Беше вперил очи в пътеката, която подгизваше зловещо, сякаш се намираше на борда на Титаник.  Над главата му се разнесоха шляпане и ругатни.  Кметът на Провадия изникна на горната площадка, загърнат небрежно с тясна кърпица, изпод която стърчаха херкулесовските му атрибути.

            - Скивай ги тъпите англичани! - развика се той. - Една дупка на банята не се сетили да пробият!  Една проста дупчица!  Колко му е!  Дупка!  Канал!

            Той сви пръстите си на кръг и надзърна в отвора, за да демонстрира очевидността на този нелеп пропуск.  В полезрението му внезапно попадна мрачния господин, който изучаваше с болезнено изражение мократа пътека.

            - Добър ден - рече кметът и стрелна с очи Баничаров. - Нов гост, а?

            - Това е новият посланик - рече готвачът без излишен ентусиазъм.

            - Ха така! - гръмко избоботи кметът на Провадия. - Честито!

            Господинът видимо се стресна.

            - Много ми е приятно да се запознаем! - извика голият мъжага с татарско лице. - Ще ме прощавате за вида.  Хубаво стана, че се видяхме.  За съжаление, аз днеска си тръгвам, иначе щях да ви разкажа повечко за тия лицемери.  Искам да запомните само едно.  Няма демокрация в Англия.  Това не е истинска демокрация!

            По лицето на посланика се изписа нескрита паника.

            - Няма какво повече да ви обяснявам - отсече кметът. - Сам ще се убедите.  И не забравяйте да им напомните за банята.  Мокет сложили, а канал забравили!  Още на първата официална среща.  И за клозета!  Старите българите са изобретили водния клозет, знаете ли?  И аз не го знаех, но наскоро едни археолози идваха при мен да ми докладват.  Открили го при разкопките.  Цели 600 години преди европейците!  В град Провадия!

            Доволен от ефекта, който видимо произведоха думите му върху важния господин, кметът на Провадия се надвеси през перилата и се провикна към Баничаров:

            - Братко, остана ли още от оназ вкусната пача?

            - Остана - рече готвачът. - Да я притопля ли?

            - Ще хапнете ли малко пача с една ледена бира?  Полезно е за закуска - любезно се обърна кметът към посланикът.

            - Едва ли - сковано поклати глава оня.  Ъгълчето на устните му злобно потрепери. - Смятам да се поразходя.  Не ме чакайте за вечеря.  Разтребете тази кочина! - последните думи бяха към Баничаров.

            Врътна се рязко и побегна към изхода, като заряза куфара си на стълбите.  Преди да прекрачи прага, се закова в антрето и пискливо изкрещя:

            - 93!

            - Какво му става на това момче?... - повдигна рамене кметът на Провадия.

Разходки из Лондон   TWITTER | FACEBOOK | INSTAGRAM | БЮЛЕТИН | GOOGLE+| MEETUP Ако желаете да участвате в нашите разходки из Лондон, станете член на нашата група Разходки из Лондон, където обявяваме всяко наше събитие.