Стоил Рошкев за "Фетишът Лондон"

В началото на месец юли представихме размислите на Стоил Рошкев за Лондон. Днес го питаме за неговата монодрамата, озаглавена Фетишът Лондон.

Вашият герой се премести от България в Лондон, заради любимата си. Влюби се в града, но приятелката му го изостави. Какво ще прави сега? Героят на „Фетишът Лондон” вече няма какво да прави, както сочи изненадващият финал на монодрамата. Минем ли на ниво „прототип на героя” обаче, не е рядко човек да бъде изоставян. Ако са те предали, не мисли, че си уникален. Предателството е синоним на живота. Но за щастие съществуват алтернативи, винаги има какво да се прави. Един от най-целебните мехлеми за човешки драми са разходките из Лондон.

Героят Ви знае много за Лондон и британската култура. Той е щастлив, защото осъзнава и се възползва от възможността, която този град му дава, да се свърже със световната култура - ходи по музеи, театри, сеща се за литературни герои от известни книги, говори за Банкси (автор на улични графити)... Как щеше да види Лондон героят Ви, ако не беше толкова образован? Вероятно като хипермаркет. Място, откъдето може да се купува и яде всичко, човек да е презадоволен. В Лондон видях супер масиви от задоволство, както написах и в монодрамата. Задоволство от просперитета – то изпълва магазините, изпълва и тръбите на метрото. Прелива във влаковете. Обхванало е мигрантите, че могат да си позволят да живеят в центъра на света. На нулевия меридиан. Да не се лишават от храна. Че даже и да изпращат на близките си по родните места. Изобщо Лондон е като електронна игра, има нива за всякакви играчи. И за брутално буквални консуматори, и за луди поети, но и за геостратези и визионери.

Има ли шанс Лондон да бъде обикнат, без да познаваме неговата история и култура? По подобие на прочутия постулат – ние може да не се интересуваме от политика, но политиката се интересува от нас, то дори без да познаваме историята и културата на Лондон, културата и историята на Лондон ни познават нас. И отлично знаят как да направят така, че Лондон да бъде обикнат.

Героите в монодрамата са мигранти. В новата среда те приличат на кораби в открито море. Люлеят се от вълните. По-силните вълни ги преобръщат. Какво научава за света, родината и себе си мигранта в Лондон? Преди години майка ми работеше в счетоводството на така наречената Телефонна палата в София. Разказвала ми е, че се извивали опашки от желаещи да си купят бройки от бракувани телефонни будки, по времето, когато тъкмо бяха почнали да ги премахват от софийските улици. Удобни били телефонните кабини за дворни клозети. Хората масово си ги монтирали. Възможно ли е това да стане с червените лондонски кабини? Ха-ха. Ще цитирам пак от монодрамата – цивилизованите хора знаят, че телефонната кабина е символ. Културен знак. В този смисъл в Лондон мигрантът се приучава на абстрактно мислене. Именно абстрактно мислене, което у нас, в България, тъжно ми е да го кажа, но липсва в покъртителен процент от хората. Затова все още сме занаятчийско общество. Затова у нас няма пари за култура. Затова пък има яко ДДС за книги.

Как се променя човек в Лондон? Ако човек успее да се адаптира, се успокоява. Лондон е като столицата на галактиката от „Междузвездни войни”. Джордж Лукас явно от Лондон се е вдъхновил: извънземни от цялата галактика – тук. И всички говорят инглиш. Тоест глобиш. Дори да усетиш, че някой е от твоята планета, се правиш, че не знаеш езика си. Поне на първо време, де. Говорите на глобиш. Така се променя човек, глобализира се. Става столичанин.

Кои три неща от Лондон бихте искали да имате в София? Какво от България бихте искали да дадете на лондончани? Първо, културните депа – центровете за концерти, пърформанси, модерно изкуство. Второ, гъстотата и многопосочието от линии на метрото. Трето, спокойните патици и катерици. Това спокойствие е надмощие – благородство на силния, на лондончанина. Не трепа животинките, както биха направили мнозина в по-разбунените места на света.

А иначе не мисля, че познавам толкова изчерпателно лондончани, за да претендирам, че бих могъл да им дам нещо, което, да кажем, съм се заблудил, че им липсва. Е, добре де, бих искал да им дам нашето чуждопоклоничество – да вземат да учат и те масово български език, а не само ние да учим английски. Това в рамките на шегата.

Прочетете монодрамата на Стоил Рошкев Фетишът Лондон.

Стоил Рошкев (1976, София) е журналист в Българската национална телевизия. Пише поезия, проза, драматургия. Получавал е няколко литературни награди, сред които “Южна пролет” и “Рашко Сугарев”. Автор е на стихосбирките „Ток“ и „Естрада“, на романа „Жени по китайската стена“ (2007) и на сборника с посткомунистически разкази „Няма такъв булевард“ (2011).

Ако желаете да участвате в нашите разходки из Лондон, станете член на нашата група Разходки из Лондон, където обявяваме всяко наше събитие.