Спомен за Бети

Толкова много години изминаха оттогава, че дори неизменната уж Англия вече ми изглежда съвършено различна. Моята лондонска хазайка по онова време се казваше Бети. Тя никога не беше се омъжвала (когато в самото начало я нарекох “мисис” вместо “мис”, каза, че незаслужено я лаская), нито пък знаеше какво е постоянна работа. Добре, че беше наследила от родителите си – потомствени хлебари с немски произход – тази къщичка в едно от северните предградия, та поне нямаше грижа за покрива над главата си. Макар че и покривът беше поостарял и трябваше често да се поизкърпва.

Живееше сам-сама и откак умряло кучето й Спот, не бе пожелала да се сдобие с друга живинка. За скромното си препитание разчиташе на всеобщата минимална държавна пенсия и на също така минималния, непроменян кой знае от кога наем от таванското помещение, дето за вечни времена се беше заселила почти митичната мисис Хейстингс. Наричахме я Призрака, защото всяка сутрин излизаше на работа, преди да сме се събудили, а вечер безшумно се прибираше в бърлогата си, без да ни се обади. Лично аз през близо едногодишното ни съжителство не си спомням дори да съм зървал лицето й. Само веднъж с ъгълчето на окото си долових как нещо сухо, дълго и сиво се възнася от антрето нагоре по вътрешната стълба. Понякога към полунощ от тавана се чуваха леки стъпки, но скоро всичко пак притихваше и човек можеше да си помисли, че му се е сторило.

Доколкото ми позволяваше оскъдната стипендия, аз също плащах нещичко за едната от двете спални на горния етаж – толкова, колкото да стигне за чая с мляко и бисквити, които Бети не пропускаше да поднесе върху преносимата старовремска масичка между двата ни фотьойла като част от вечерния ритуал на съвместно бездействие пред телевизора.

Целият й живот беше протекъл бавно и някак без излишни напрежения, но не и без общуване със света. Сега, на старини, когато приятелите бяха намалели, тя намираше разтуха в тези наши вечерни бдения в малката всекидневна на партера, за които телевизията беше само извинение и които се провеждаха тъй безотказно, сякаш никога нямаше да свършат. Сутрин си намираше работа из лехите по дворчето, но не се пресилваше (виждал съм далеч по-спретнати градини у съседите) и всъщност прекарваше повечето време седнала до градинската масичка в боричкане с обгръщащите я отвсякъде безбройни страници на днешния вестник. Следобедите пък запълваше с участие в безплатните кръжоци на местната община – отначало за четене и обсъждане на нови книги, после за занимания по изобразително изкуство (повече от картините в дневната бяха нейни собствени пейзажи и натюрморти) и най-накрая – по моделиране.

Този последният я завладя с най-голяма сила. Мине не мине седмица, Бети донасяше вкъщи по някое глинено изваяние – я гърне, я кана, я амфора, – което беше измайсторила със собствените си ръце, развиваше го нетърпеливо и го поставяше на перваза пред градинската врата, за да го доизпече скъперническото английско слънце, а и за да можем заедно да му се насладим.

Малко по малко там се проточи цяла редица от червеникави произведения на пластическото изкуство, в които се усещаше как старанието се опитва да преодолее досадната липса на сръчност. Последната творба преди завършването на курса й отне много повече време от останалите. Когато най-после я донесе и я разбули специално за мен, разбрах, че трябваше да ахна и успях да го направя навреме. Беше саксия за цветя, оформена като кралска глава с разперена корона. Главата имаше високо чело, дълъг нос и стиснати устни. Бети ми довери със смях, че това всъщност бил портрет на нейния учител по моделиране – млад, но много талантлив човек – и че приликата била изненадваща. Той, разбира се, нищо не подозирал.

През следващите дни преди да се стъмни често излизахме в двора да се полюбуваме на глиненото величество и от време на време ми се струваше, че откривам в погледа на моята хазайка някаква тъга, някакво чувство за загуба. Допусках, че моделът е бил по-привлекателен от това все още непохватно изваяние. Така или иначе, тя не каза нищо повече.

Когато след години ми се случи да се отбия отново при Бети, за да си припомним отминалите времена, главата с острия профил все още стоеше на перваза в двора, макар и посбутана между други, обикновени саксии, малко потъмняла и напукана, с изронен нос, а в короната й растеше някакво градинско цвете – може би мушкато.

Повече нямаше да видя нито нея, нито създателката й. Всяка Коледа получавах от Бети дебели, гъсто изписани с черно мастило писма, изпълнени с оплаквания от нескопосната политика на консерваторите, от поскъпването на живота и от обърканото международно положение. Почеркът от година на година ставаше все по-разкривен и нечетлив, темите – по-несигурни. На два пъти я оперираха от перде, после падна и си счупи лошо крака, залежа се, не можеше вече нито да чете, нито да пише – и една Коледа вместо обичайните послания получих кратко известие от вдовицата на брат й, че Бети е починала в леглото си и предишния ден са я погребали.

Какво е станало с кралската глава, не знам. Настоящите собственици на къщата едва ли са я пощадили. Сега, в новото си жилище Бети навярно е заета ден и нощ с нещо още по-бавно и дълговечно от извайването на глинените форми – с правенето на самата глина.

Александър Шурбанов

Из „Черната кутия“ (София, 1998)

Прочетете също стихотворението „Неромантично посещение в къщата-музей на Уилям Уърдсуърт“ от Александър Шурбанов.