Пътешествие от Лондон до София. С китара.

С мисъл за предстоящото лято и с надежда за възможности за пътешествия споделяме пътеписите на живеещия в Лондон Александър Василков. Александър е англицист (специалист по английски език и култура) и музикант. В своите пътеписи той споделя преживяванията си като уличен музикант на път от Лондон за България.

Представете си, че сте на пътешествие из Европа и вечер минавате покрай уличен музикант. Ако градът е привлекателен с това, че е непознат, музиката е едно от нещата, които разбирате в чуждата среда. Тя е като приятел, който споделя вълненията ви. Харесвате да сте на път и звукът на китарата на музиканта усилва до предел това усещане.

Пожелаваме ви да сте пътешественици още това лято, а сега се насладете на преживяванията на Александър Василков - на снимката - на път от Лондон до София с китара.

Благородство на ума и духа

от Александър Василков

 

През 1912г Дейвид Хърбърт Лорънс, любимият ми писател и мой духовен баща, се отправя на съдбовно пътуване от дълбоката английска провинция до френския (тогава германски) град Мец. Сто и шест години по-късно, и аз предприемам същото. След Мец, планът ми включва няколко града в Германия. Крайната ми дестинация е България, а оттам обратно в Лондон. На гръб съм понесъл китара и се надявам да изкарам пари, свирейки по улиците. На качване в автобуса разбирам, че се минава през Кентърбъри. Сещам се за Чосър и веднага ми става мъчно, че няма с кого да си разказваме мръсни вицове по пътя.

 

Шофьорът - французин - някакси успява да бъде едновременно троснат и любезен. На няколко седалки пред мен се настаняват семейство англичани. Майка, баща и три деца. Обичам ги. Толкова са уравновесени и спокойни. Има обаче някакъв проблем. Майката се кара (уравновесено и спокойно) на големия син. Всеки път, когато те натоварвам с някаква отговорност, става така. Сурови думи, но нужни. Майката дава на сина задължения и синът се проваля в тяхното изпълнение. Този сценарий се играе от хилядолетия. Синът нещо си е загубил. Автобусът тръгва всеки момент. Бащата носи кафета и закуски. Той е последният качил се. Когато майката му съобщава за загубения телефон (а не пакетче зрънчо както аз бях решил), реакцията му е образцова. "Стига бе?" Без нерви, без суматоха. Телефонът изведнъж се намира (той сигурно през цялото време си е бил на мястото, просто маминото детенце е кьораво). Майката не се сърди, усмихнато говори със сина си. Но преди това, настрани, каза тихо на бащата "For fuck's sake", което трудно може да се преведе на български, но показва, че жената е запозната с лечебните свойства на псувнята и има чувство за хумор. Всеки си носи кръста, но нейният е кръст-мечта. 

 

Слизам в Париж. Гарата е отвратителна. По възможно най-бързия начин си проправям път към Нотр Дам. Харесвам си един мост над Сена, вадя китарата и усилвателя и засвирвам. Както съм с багажа. Уличният музикант свири за пари, но и за слава. Парижката публика реагира сравнително добре - трупат се монети, че даже и банкноти. След около час се премествам на друго място - английската книжарница, пред която знам, че често има музиканти. Там се наложи да си чакам реда. Заговорих се с едно момче от Тайван. Стана му интересно, че съм пътуващ музикант и че две години съм живял в Китай. Аз нямам позиция по отношенията между Китай и Тайван, но знам, че темата е деликатна. Говорим си основно за музика. Изсвирвам си свиренето и тръгвам към квартирата, която предварително съм ангажирал и платил. На другата сутрин маестро Христо Станкулов, българският фотограф, който от години е в Париж, ми прави фотосесия, обещал ми е. След няма и 18 часа идва време да кажа Оревоар на Париж, време е за Мец. 

 

Видях две Франции - Париж е по-мръсен от Лондон, с по-хаотично движение по пътищата и по-неприятни шофьори. (Нещо се случва с ума на човека, когато го сложиш вътре в машина, настъпва някаква промяна. Трябва по-често да се подсещаме, че не всички сме шофьори, но абсолютно всички сме пешеходци.) Другата Франция - тази от двете страни на магистралата от Кале до Париж, от Париж до Мец и от Мец до Люксембург, е подредена и спретната. Не видях пустееща земя. Всичко се обработва.

 

Мец. В този град е родена и израснала баронеса Ема Мария Фрида Йохана фон Рихтхофен, по мъж Уийкли, по втори мъж Лорънс, по трети мъж Равали. Светът я помни като Фрида Лорънс, съпруга и спътница на Д.Х. Лорънс. Жената е била абсолютно луда. Зарязва мъж, три деца и комфортен живот в Англия, за да живее с Лорънс в бедност и хаос на четири континента. Лорънс от своя страна има нужда точно от такъв спътник, за да разгърне гения си. През 1912г двамата забягват и именно в Мец започва съвместният им живот. Не се задържат там, но времето, прекарано в Мец, му стига да напише два важни разказа и няколко пътеписа за града. Аз тук имам две задачи - да видя Катедралата и да нямеря място за улично свирене. Беше лесно. Катедралата е великолепна, не съм очаквал друго. Свирих на един романтичен мост над река Мозел и пак изкарах нелоши джобни. Една бърза нощувка и автобус през Люксембург за Германия. Първа спирка Трир, на който съм решил да отделя не една, а две нощи. 

 

Трир. Западна Германия. Богата, величествена, подредена. Малкият германски град има всички предимства на Берлин и нито един от недостатъците. Качих се на Римския мост, видях и Порта Нигра. Две поредни вечери свирих пред фонтана Санкт Георгсбрунен. Почувствах се като звезда. Хората слушаха с интерес, оставяха пари, искаха да научат повече. Група пияници решиха да се закачат с мен, но аз много професионално ги разкарах. Не ми се тръгваше от Трир, но имах чувството, че и от следващите места няма да ми се тръгва. 

 

По пътя от Трир за Кобленц (в Германия пътувах само с влак) видях хиляди декари терасирани лозя. Колко много труд е вложен тук, не е истина. Вричам се във вярност на германското вино. 

 

Позволявам си да се поотпусна малко и сядам в заведение. Слушам американска кънтри музика, ям бургер и пия бира. Не, не съм в Тенеси. В немския град Кобленц съм. Там, където Мозел се влива в Рейн. Има някаква особена мъдрост и мистика в решението да вдигнеш град там, където се засичат две големи, важни реки. Лорънс пише много за Рейн, на едно място използва прилагателното medieval, за да я опише. Подозирам, че с това иска да каже, че реката много е преживяла, много е видяла, и е запомнила всичко. Приятно изненадан бях от квартирата в Кобленц. Голяма къща на три етажа. Имах чувството, че съм в дома на знатни германски аристократи от годините на Бисмарк, например семейство фон Рихтхофен. Всичко беше старинно и излъчваше благородие. Преди да свиря се разхождах цял ден. На много неочаквано място - пред неотворил мол - видях възрастен мъж да свири на пиано. Естествено, приближих се и послушах. Бях попаднал на виртуозен пианист. Разпознах Дебюси и Бетовен, сигурно имаше и Шопен. Дадох му визитка и го помолих да чуе моята музика. Не знам дали ме е разбрал. В Кобленц свирих пак пред фонтан - Historiensäule - и пак мина много добре. Не ми се тръгваше от Кобленц, но Бон ме зовеше. 

 

Бон. Родното място на Бетовен. Парадоксално е, но аз прослушах Бетовен в Китай. Трябваше да се завра в най-далечната точка на Ориента, за да открия сърцето и душата на Запада. Отделих три дни на този град. И трите вечери свирих пред паметника на Бетовен. Дано никой не си е помислил, че това е проява на неуважение. Аз много добре осъзнавах къде съм и какво правя. Хората реагираха повече от положително. На втората или третата вечер един възрастен господин ме заговори. Занимавал се с актьорско майсторство, в това число с уличен театър, пантомима и т.н. И както си говорехме, той реши, че му се танцува на моята музика. Аз засвирих, той затанцува. На площада пред паметника на Бетовен в Бон. Събраха се повече хора, започнаха да снимат и да се смеят. След всеки поклон към публиката се покланях и на Бетовен. 

 

По време на трите дни в Бон се разходих и до курортното градче Кьонигсвинтер и се качих с влакче до Драхенфелс, откъдето се разкри гледката, възпята от Лорд Байрън. Германският Романтизъм още витае във въздуха над Кьонигсвинтер. Замъкът и гората изискват от теб възвишеност на ума и духа. Обажда се аристократът във всеки от нас. 

 

Отделих един следобед и на Кьолн, където преди години съм бил на концерт на Рейдиохед. Свирих набързо и не особено успешно. Видях отново Катедралата, която безспорно е огромно постижение на човечеството. Но самият град отблъсква с тълпите си. Тълпи и магазини си имам и в Лондон, данке. С облекчение се "прибрах" в Бон. 

 

Пак същото чувство - хем не ми се тръгва от това прекрасно място, хем знам, че следващото място пак ще е интересно и ще си струва. С това чувство потеглих от Бон за Падерборн и от Падерборн за Магдебург. 

 

В Падерборн за първи път отседнах не в частна квартира, а в хостел. Там пих бира и си приказвах надълго и нашироко с възрастен германец от Вупертал, който беше потеглил нанякъде с велосипед. Не си спомням дестинацията му, но беше изминал стотици километри и утре го чакаха още много. Пихме какви ли не бири и си пожелахме успех. Свирих два пъти - вечерта и на сутринта преди да потегля - пред фонтана на Нептун, на метри от Катедралата. Фонтан, площад, катедрала. Ключови елементи във всеки немски град. Отново същата позитивна реакция. Докато се разхождах, пак видях пианист да свири на улицата - този път млад германец, който свиреше не класика, а по-скоро шлагери. Заслушах се и при него, заговорихме се. Английският му беше по-добър от този на възрастния виртуоз от Кобленц. Помогна ми със съвет и ми пожела успех. 

 

Интересно е на какви места човеците изграждат селища. Кобленц е на две реки, Берлин също. Лондон е на Темза, Париж е на Сена. София няма своята голяма река, но пък има извори и е в полите на Витоша. Падерборн има няколкостотин извора, които заедно формират река Падер, най-късата река в Германия. 

 

Магдебург е на река Елба. По сградите и градоустройството си личи, че тук е вилнял марксизъм-ленинизмът. Трийсет години по-късно обаче, панелките са стегнати и свежи, нищо общо с Дружба 1. Сградата на Хундертвасер е ново попълнение и на мен лично много ми допада, защото флиртува с кича, без да изпада в кичозност. Нещо, което не може да се каже за съвременното българско строителство, което бих описал като "манджа с грозде и климатици". В Магдебург свирих на две места. Първо отидох на моста Hubbrücke Magdeburg, по всяка вероятност най-грозният пешеходен мост, който съм виждал. Не знам кога е строен, но е изцяло в традициите на брутализма. Млади хора се събират там, предполагам привлечени от гледката към града, а не от самия мост. Нямах особено успешно свирене, а вече се стъмваше. Имах избор - или търся друго място, или се прибирам в квартирата, което означава да не свиря повече в този град. Свиреше ми се. Когато видях Катедралата, просто спрях. По тъмно е още по-магнетична, още по-готическа. Осветлението е слабо, застанах пред главната порта и засвирих с мисълта, че няма кой да ме чуе и свиря изцяло за себе си. Нямаше хора, може би един-двама минувачи на всеки три минути. Осъзнавах, че това, което правя, изглежда странно. От една страна, кой уличен музикант свири по тъмно на място, където няма хора? От друга страна, в Магдебург едва ли има по-добро място за китарен концерт на открито от портата на Катедралата. Тази мисъл ме накара да продължа и постепенно се появиха хора. Аплодисменти, пари. От нищо направих нещо. Прибрах се в квартирата и си отворих една бира с усещането, че съм свирил на Уембли. 

 

Берлин. Тълпи, тълпи, тълпи. Разходих се до фонтана на Нептун, който за съжаление няма нищо общо с този в Падерборн. Невъзможно беше да свиря там, защото течеше някаква манифестация. С хитлеристки патос някой крещеше нещо с микрофон пред събралите се хора. Навсякъде кипи активност, даже хаос. Моята китара не е за там. Последното ми свирене в Германия и изобщо за цялото "турне" е било в Магдебург. Оставям си китарата при приятел в Берлин – прекрасен повод много скоро да го посетя пак и да се пробвам да свиря. Време е за полет до София, но в мислите си съм някъде между Бон, Кьонигсвинтер и Враня Стена.

 

 

 

Автор на текста: Александър Василков.

Автор на снимките с градски пейзажи: Александър Василков.

Снимка на Александър Василков: Христо Станкулов



* * *
На нашия сайт Разходки из Лондон разказваме истории за Лондон, британската култура и българи във Великобритания с вълнуващи проекти. Текстовете от сайта ни ще идват до вас, ако следвате страницата ни във Фейсбук.
* * *
Този текст, както и останалите текстове на сайта, са защитени от авторското право. Ако искате да използвате текста и снимките, трябва да поискате разрешение за това. Пишете на нашият имейл. Ние вероятно ще ви дадем разрешение, при условие, че изпълнявате правилата за цитиране на източника и авторите, съгласно българското и международно право.
За ваше удобство използваме "бисквитки". За повече информация прочетете Правилата за лични данни и бисквитки.