Тъгата на Чаво

Докато по Amazon Prime Video гледах “Потъването на Созопол”, ми се допи водка. От много години не бях пил водка. Спрях филма, за да потърся водка. Оказа се, че вкъщи имаме малко. Налях си. 

После се обадих в България на приятелка, от приятелите, които ценим защото ни помнят такива каквито сме били преди 20 или 30 години. Този филм ме върна в отминали времена.

После продължих да гледам филма. Оставаше ми още 15 минути от него, в които имаше няколко интересни диалога, много дъжд и край, тип “сбогуване”.

На сутринта отново се върнах към филма. Гледах отново сцените, които харесах, както и онези, които не разбрах. 

После реших да препоръчам филма на всички читатели над 40-те.  Забелязали ли сте, че има филми за хора в различни възрасти? Този е за тези над 40.

За да усети конфликтите и изпита меланхолията на главния герой Чаво (в ролята Деян Донков, за него по-долу), на зрителя ще му помогне да има житейски опит. Помагат също спомените от Созопол преди 20-30-години. 

Главният герой Чаво се връща в родния си Созопол. Носи 10 бутилки водка. Планира да се самоубие след като ги изпие. Обаче е ясно, че тайно се надява да намери междувременно нещо, което да го накара да промени плана си. Чаво не знае какво е то.

Созопол е мъртъв град. Затова Чаво и неговите приятели ми приличат на гости на погребение. Те имат тъжни лица и когато не мълчат, говорят тихо.

Силата на “Потъването на Созопол” са диалозите. Героите имат много неща да си кажат и се възползват от всеки момент, когато са заедно, за да разговарят.

Хареса ми, че героите са искрени. Например, в един разговор между Чаво и Док  разпознах гласа на разочаровани български емигранти:

“-Защо не замина във Виена?

- Един път ми стига.

- Какво се случи във Виена?

- Културен шок и се побърках. . . Загубих чувство за реалност. Всичко наоколо е като във филм, който ми прожектират, но мене ме няма в този филм. И нищо не мога да променя. Мога само да гледам. Имаше едно фонтанче в двора на Таничка. Таничка живее на втория етаж. Исках да хвърля нещо в него и да го чуя да направи “пльок”. Хвърлих едно червило на Таничка. Прицелих се. Замахнах. Но то нито каза “пльок”, нито се удари в земята. Просто изчезна във въздуха. После хвърлих запалката си и пак стана същото. То е все едно си умрял, но само на теб са пропуснали да ти го кажат. Леден ужас. То е като насън.”

Когато човек говори с приятели си за интимни неща, мястото на срещата не е от голямо значение. Затова мъртвият Созопол не ми липсваше. Но мисля, че и филмът не ми беше необходим, за да оценя диалозите между героите. Дори си мисля, че щях да оценя едноименната книга на Ива Вълчанова, ако я прочета, както и да я харесам повече, ако вместо екранизация, тя беше адаптирана за радиото. 

Харесвам гласа на Деян Донков. Ако слушах по радиото неговия Чаво, щях по-лесно да си представям, че сред приятелите му съм и аз. Аз и моите приятели можем да сме герои на този филм.

За разлика от Виена, в Созопол се чува “пльок”. Плющи дъждът по празните улици на града. В самия край на филма се чува гласът зад кадър на една от героините:

“Ако се наложи по някаква причина да се върнеш в този град, трябва да си затвориш очите и изобщо да не го гледаш. Защо ще го гледаш! Нали си го спомняш? Мириши го! Все още мирише добре, ако избягваш местата, където пържат понички. Слушай го! Все още може да се чуе на определени места. Помни, че този Созопол съществува само временно! Няма и следа от нашите Созополи. Може би някой ден ще потъне в морето и после пак ще изплува.Запомни, че нещата, които трябва да се случат, ще се случат! Затова трябва да си там на място. Може да ги промениш до определен момент. После не.”

Това е краят на филма и на моя блог за него. 

Днес нямам желание да пия водка. В Лондон е слънчево и отивам навън.

Бойко Боев

P.S. Филмът “Потъването на Созопол” по Amazon Prime Video е с английски субтитри. Значи може да го гледате с ваши приятели, които не знаят български. Споделете впечатленията си, моля.