Есен в Лондон

Есента в Лондон пристигна влажна.

Връщам се в Лондон след кратка “балканска” визита и и още на летището в Хийтроу започвам да усещам, че това не е градът, който оставих преди две седмици.

Самолетът дълго се спуска в сиви облаци. Пистата в Хийтроу се появи в последния момент. Беше мокра. Мъжете, които дойдоха да свалят багажа, бяха с якета. Макар че беше само шест следобед, вече се здрачаваше.

През нощта станах, за да си извадя от шкафа пижама. Сънувах сняг. Зъзнех. Като се събудих, улицата, Слава Богу, не беше побеляла. Само ръмеше.

Малко по-късно откривам съквартиранта-наемател Фреди в кухнята. Гледа навън през прозореца.

“Отивам да видя градината,” казвам.

“В градината е кално,” отбелязва Фреди. “Обуй си гумените ботуши.”

Във влака към офиса седя и броя наум пътниците, които носят чадъри под ръка. Неочаквано нещо ме перва по главата. Поглеждам нагоре и виждам чадъра на една чернокожа тийнейджърка с червена вратовръзка. Тя е обградена от група младежи в училищни униформи. Учебната година е започнала, докато съм бил извън Лондон.

Композитор на седмицата на Би Би Си Радио 3 е Дворжак. След Славянски танц в До мажор следва Ноктюрно в Си мажор. В офиса става изведнъж тихо. Чувам как клавишите на клавиатурата ми тракат. Спирам. Става още по-тихо. Обръщам глава към прозореца. Ръми. Ама бавно. Сякаш този, който се грижи за дъжда в небето, също слуша ноктюрното на Дворжак в този момент.

“Мокро е,” си мисля, продължавайки да гледам навън. Досега не усещах влагата, която влиза през леко отворения прозорец. Вдишвам и усещам как ноздрите ми потръпват от прохладния въздух. Мирише на дъжд.

“Направих лайков чай. Чайникът е до бюрото на Мортаза.”, така пише в имейла, който неочаквано се появява на екрана на компютъра. Имейлът с поканата за чай ме изважда от валса на есенния дъжд. Цяло лято не съм пил чай. Ставам от бюрото и се нареждам на опашка пред чайника.

На следващата утрин откривам Темза в безбройни нюанси на сивото. Толкова е впечатляваща гледката с реката с мостовете и катедралата Свети Павел, че слизам импулсивно, докато влакът е спрял на Блекфрайрс бридж. После правя една, втора, трета – общо седем снимки. Tayър Бридж се вижда в далечината и високите сгради на Ситото. Лондон е грандиозен в този момент. Радвам се, че успявам да уловя това на снимките. Те изглеждат като черно-бели. Във Фейсбук мислят, че съм ги направил нарочно такива.

В четвъртък вечер съм носталгичен. Сещам се за известната лирична песен за лятото, което си отива. Интересно, че хората не изпитват носталгия за отминалата зима, есен или пролет.

В подобно настроение ми се гледа някой стар филм. Избирам си “Басейнът” с Роми Шнайдер и Ален Делон. Чудесен избор – лятото също си тръгва от Кот д’Азур в края на филма.

В събота се разхождам с непромокаема шапка с периферия и яке. Искам да видя училището в Дълидж, в което някога е учил Байрон. Пътеводителят няма шапка и страницата с картата на квартала се мокри. Няма нищо. Така по-лесно ще я намеря при следващото изваждане на книгата от джоба на якето.

Училището на Байрон си е на мястото, указано на картата. Само, че сградата е затворена. Прозорците и вратите са закрити с дъски.

Правя една опознавателна обиколка. В градината има няколко пластмасови стола. Ученикът Джордж Гордън Байрон определено не е седял на тях. Стълбите обаче изглеждат стари. Качвам се по тях, за да се върна назад във времето.

Чувствам се още по-висок. Наоколо няма никой. Ехеей!, ми идва да извикам от най-горното стъпало. Поглеждам нагоре. Под сивото небе острият покрив и високият комин изглеждат заплашително. Два гълъба са се накокошинили под стрехата и гледат с досада на света.

Я, още държа пътеводителя в ръката си! Пръстите ми са мокри и студени. Чувствам, че това е мястото и моментът да се сбогувам тази година с лятото и посрещна официално есента в Лондон.